Пътувам през града. С колата съм. Чакам в задръстването. Също като другите коли. Поглеждам към часовника вън, който отбелязва, че вече 25 минути стоя на този светофар.Не че нещо, със служебен бензин съм. След малко пресичам булеварда и продължавам напред. Карам и си пея една ретро песен. Радиото е ретро и за това. Колата ми е нова, и тя е служебна. Влизам в голямата сграда и сядам на голямото си бюро. Поздравявам колегите, защото и те ме поздравяват – служебно. Пия кафе с тях. Малко ми е студено.
Отговарям на мейлите и попълвам данните оставени ми на бюрото. Всъщност въобще не ми се налага да се замислям, всичко е пред очите ми – на монитора, просто трабва да препиша изчисленията за миналия месец. Ексел сам си върши работата. На вън вали сняг. Излизам с другите да пуша на стълбището. Тресе ме, но пък какво от това, щом и другите го правят значи и аз мога. Пия трето кафе, обсъждам новата колежка и се оплаквам от работата си. Не ми се налага да се замислям какво да кажа и какво не, говоря за това, за което и другите. Всички сме недоволни, но какво от това, нали ни плащат. Обядвам в служебното. Така го наричаме. В кафето на партера ядем с намаление. Решавам да изпия още едно кафе, безкофеиново. Колегата черпи. Качвам се до служебното си бюро и продължавам да пиша коментари из блоговете. Отговарям на още няколко мейла. Служебно. Пращам няколко съобщения, от интернет. С текст от интернет. Нова година е и е редно да поздравя близките и приятелите си. Мога да го направя и от телефона, все пак е служебен. По-лесно ми е от интернет. Копирам текста и го разпращам на двадесет човека. Не ми се налага да се замислям, щраквам и посланието е изпратено. Изяждам няколко вафли и половин шоколад. Вече искам да си ходя. Всъщност цял ден това съм искала. Прочитам последното мнение в блога, едно писмо и коментар на статия от новините за деня. Някой се оплаква, че е с болни сливици и за това се прибирал в къщи. И аз използвам същото изречение, казвам го на колегите, ставам и тръгвам. Не ми се налага да се замислям. Качвам се в колата, минавам преди задръстванията и сядам пред телевизора. Ям и лежа. Ех, че е хубаво! И като се замисля, че утре ще превеждат заплатите ми става още по-хубаво. Сестра ми показва съобщението, което съм й пратила днес. Какво? Питам аз. Как каво? На пет човека си пратила едно и също нещо! Като се замисля, по-добре да не беше пращала, тъпо е. Тъпо е. Да. Но само като се замислиш.
Deesse
Този разказ се роди в сянката на празниците, през които всеки се втурна да праща СМС-и. По телевизията казаха, че в България са изпратени 15 милиона СМС-а, от тях 9 милиона от телефон. Аз и Deesse се замислихме обаче “Колко ли от тях са искрени?!”. Аз например получих 3 еднакви СМС-а от три различни точки на българия от хора, които не се познават. Разбира се никой от тях не е измислил текста. Много готин СМС, хитър, поетичен изчерпателен, но не и ЛИЧЕН. Получих и други еднакви СМС-и, които отговарят на горното описание. Това ни наведе на мисълта за овчата мисъл, която все повече нахлува в мозъците на българите. “Copy” – “Paste”, както би казал накой. Все повече се губи личното отношение, истинската загриженост и искренате слова. Честно казано тези СМС-и вече съм ги забравил, дори авторите им не помня.
НЕКА ПОНЕ НА ПРАЗНИЦИТЕ ДА БЪДЕМ ЛИЧНИ!